Планината и гората – приказка и реалност

проф. д.т.н. Георги Пухалев

В нашата съвременност едно от основните начала на отношението „човек – общество – природа“ се състои в аксиомата, че трудът е същност, а отдихът  е „просторът на човешкото развитие“. Този „простор“  в най-голяма степен намира своята реализация  в планините и горите, които за България и Балканския полуостров  са в основата на живота.

Гората е онази реалност, която от край време е свързана с хората. От праисторически времена до наши дни хората естествено са свързали своето развитие със съществуването на гората. Човек се раждал в гората и своя живот той отмервал с живота на дърветата. Тя им е давала подслон, поминък и храна. Дълголетието на гората, нейната красота и богатства са изградили в човека представата за нея като нещо свръхестествено и свръхземно. Той започва да обожествява нейните загадки, могъщество и красота.

Върху земите на Балканския полуостров са оставили следи различни култури – гръцка, тракийска, римска, славянска, в които природата, гората или отделни дървета са отъждествявани с различни  митични същества.

Планината и гората – приказка и реалност.

Отдавна датира почитта към дъбовите гори. Там са принасяли  жертви, изпълнявали са обреди, свещенодействали са жреци. В по-ново време, когато в селищата е нямало построени храмове, църковните служби се извършвали под клоните на вековни дъбове. Учените отдавна са установили, че дъбовият жълъд е бил една от основните храни на първобитния човек. От археологически разкопки  в Източна Европа и Азия се установява, че преди пет хиляди години първият и най-древен хляб е бил приготвен от дъбов жълъд. Според древните гърци, дъбът се появил най-рано от всички дървета на земята и е дал на хората основната им храна.

В Древна Гърция дъбът, който символизира мъжество, устойчивост и сила е бил посветен на бога на слънцето, науката и изкуството Аполон. Освен това, древните гърци изградили в своята митология обаятелните образи на горските нимфи – Дриади (δρυς – гр. дъб),които населявали горите и били въплащение на тяхната красота. Дриадите са представяни като божествено красиви девойки, чието тяло завършвало с грациозна поза, наподобяваща ствола на дървото. Те живеели дълго и без да остаряват, умирали с дървото, на което принадлежали. Дриадите покровителствали онези от хората, които се грижели за гората и за отделните дървета.

Планината и гората – приказка и реалност.

Малко по-високо от Дриадите, горе в планините живеели планинските нимфи – 0реадите (όρος – гр. планина). Те били покровителки на красотата и величието на планините. Любовта към хората не им била чужда, но тежко на оня, който засегне тях или техните сестри – Дриядите и Наядите. Те го примамвали в своите приказно красиви планински владения, откъдето никога вече не се връщал. Водни нимфи покровителствали животворните извори, бистрите потоци и реките. Дриадите, Ореадите и Наядите били дъщери на Зевс. Във веселие и безгрижие прекарвали своя живот, като непрекъснато следели отношението на хората към природата.

Нимфи, покровителки на природата имали и древните римляни. Те съпътствали човека във всичките му добри дела и го изоставяли, когато той се обявял срещу тях.
Траките приели от древните гърци нимфите като покровителки на природата, но за тях те били преди всичко олицетворение на плодородието.

Планината и гората – приказка и реалност.

За славяните горите били покровителствани от самовили, които наричали още самодиви. Представяли ги като млади красиви девойки, живеещи в горите, в планините и около реките. Грижели се за цялата красота и радост в природата. Любимото им занимание бил танца около широко разлистените дъбове, а най-предпочитаното място за почивка били младите дъбрави със среброструйни потоци. Както мястото на танца, така и мястото за почивка не  са избрани случайно.

За славяните дъбът бил свещено дърво. Перун, славянският бог на гръмотевиците и мълниите, носел на главата си венец от дъбови клонки и затова наричали още дъба  перуново дърво. Пред идолите на Перун горял неугасим, вечно жив огън от дъбови клони. Може би това е причината славяните да вярват, че дъбовите гори са съществували от преди сътворението на света.
Любовта на славяните към дъбовите гори  е впечатляваща. Известно е , че те правели своите жертвоприношения само в стари дъбрави. Там извършвали и различни семейни и племенни обреди. Оттогава съществува и поверието да не се секат старите дъбаци, наричани берекетници, защото тежка и люта клетва ще легне на онзи, който им посегне. Берекетниците били почитани като пазители на живота.

Планината и гората – приказка и реалност.

Знае се също така, че почти всички славянски народи на пролет са чествали  отделни дървета – украсявали ги с разноцветни ленти, по клоните им закачали предмети,  свързани с техните най-съкровени желания.
Не само у славяните, но и у други древни народи дъбовете са почитани като свещени дървета. С венци от дъбови клонки са награждавани онези войни, които са спасявали човешки живот или са извършвали значими подвизи.

В митовете и легендите за горите на различните народи има нещо общо  – обстоятелството, че в древността отношението на хората към природата е било  свързано преди всичко с изключителното и жизнено важно значение, което са отдавали на дърветата,  гората и планината.

Извън от митовете, за много хора гората е олицетворение на мощ и сила, твърдост, мъдрост и извор на вдъхновение. Гората – буйна и горда, тиха и шумна, крие в себе си дивата сила на природата и безкрайната щедрост на земята. „Тя е най-великото чудо на света“, казва за нея с възхвала и благодарност Плиний Стари. Още в зората на човешката култура хората са търсели между растенията и средства за лечение на болестите. В най-древната библиотека на света –Александрийската, между нейните двадесет и две хиляди керамични плочки, са открити медицински записи, в които думата медицина означава зеленина.

Българският народ от векове е хранил уважение към гората. Той я е възпявал в песните си, споменавал я в приказките си. Носи я в националното си знаме. Но освен мит, легенда и символ, гората за балканския човек, за нас българите  е действителност и такава ще остане, защото без нея не можем нито днес, нито утре, нито в бъдещето.