Планината и гората – приказка и реалност.
проф. д.т.н. Георги Пухалев В нашата съвременност едно от основните начала на отношението „човек – общество – природа“ се състои в аксиомата, че трудът е същност, а отдихът е „просторът на човешкото развитие“. Този „простор“ в най-голяма степен намира своята реализация в планините и горите, които за България и Балканския полуостров са в основата на живота. Гората е онази реалност, която от край време е свързана с хората. От праисторически времена до наши дни хората естествено са свързали своето развитие със съществуването на гората. Човек се раждал в гората и своя живот той отмервал с живота на дърветата. Тя им е давала подслон, поминък и храна. Дълголетието на гората, нейната красота и богатства са изградили в човека представата за нея като нещо свръхестествено и свръхземно. Той започва да обожествява нейните загадки, могъщество и красота. Върху земите на Балканския полуостров са оставили следи различни култури – гръцка, тракийска, римска, славянска, в които природата, гората или отделни дървета са отъждествявани с различни митични същества. Планината и гората – приказка и реалност.Отдавна датира почитта към дъбовите гори. Там са принасяли жертви, изпълнявали са обреди, свещенодействали са жреци. В по-ново време, когато в селищата е нямало построени храмове, църковните служби се извършвали под клоните на вековни дъбове. Учените отдавна са установили, че дъбовият жълъд е бил една от основните храни на първобитния човек. От археологически разкопки в Източна Европа и Азия се установява, че преди пет хиляди години първият и най-древен хляб е бил приготвен от дъбов жълъд. Според древните гърци, дъбът се появил най-рано от всички дървета на земята и е дал на хората основната им храна.
Планината и гората – приказка и реалност.Малко по-високо от Дриадите, горе в планините живеели планинските нимфи – 0реадите (όρος – гр. планина). Те били покровителки на красотата и величието на планините. Любовта към хората не им била чужда, но тежко на оня, който засегне тях или техните сестри – Дриядите и Наядите. Те го примамвали в своите приказно красиви планински владения, откъдето никога вече не се връщал. Водни нимфи покровителствали животворните извори, бистрите потоци и реките. Дриадите, Ореадите и Наядите били дъщери на Зевс. Във веселие и безгрижие прекарвали своя живот, като непрекъснато следели отношението на хората към природата.
Планината и гората – приказка и реалност.За славяните горите били покровителствани от самовили, които наричали още самодиви. Представяли ги като млади красиви девойки, живеещи в горите, в планините и около реките. Грижели се за цялата красота и радост в природата. Любимото им занимание бил танца около широко разлистените дъбове, а най-предпочитаното място за почивка били младите дъбрави със среброструйни потоци. Както мястото на танца, така и мястото за почивка не са избрани случайно. За славяните дъбът бил свещено дърво. Перун, славянският бог на гръмотевиците и мълниите, носел на главата си венец от дъбови клонки и затова наричали още дъба перуново дърво. Пред идолите на Перун горял неугасим, вечно жив огън от дъбови клони. Може би това е причината славяните да вярват, че дъбовите гори са съществували от преди сътворението на света. Планината и гората – приказка и реалност.Знае се също така, че почти всички славянски народи на пролет са чествали отделни дървета – украсявали ги с разноцветни ленти, по клоните им закачали предмети, свързани с техните най-съкровени желания. В митовете и легендите за горите на различните народи има нещо общо – обстоятелството, че в древността отношението на хората към природата е било свързано преди всичко с изключителното и жизнено важно значение, което са отдавали на дърветата, гората и планината.
Българският народ от векове е хранил уважение към гората. Той я е възпявал в песните си, споменавал я в приказките си. Носи я в националното си знаме. Но освен мит, легенда и символ, гората за балканския човек, за нас българите е действителност и такава ще остане, защото без нея не можем нито днес, нито утре, нито в бъдещето.
|